Най-слабите филмови актьори на годината ги отличават в Холивуд с подигравателната награда “малинка”. У нас на път да се преборят за подобна съмнителна чест могат да заслужат тази година сценаристите на филма с героизирането на Малинов в очите на широките русофилски маси у нас. Макар че годината още не е приключила и претендентите могат да измислят още нещо и да грабнат нашата малиновка.
НА СНИМКАТА (автор Георги Кожухаров, “Дневник”): Клонинги на Николай Малинов под руското знаме на събора край язовир “Копринка” вчера с френски акцент в лозунга за “по-интернационално”
Темата за шпионите, но вражеските, беше осмивана в епохата на СССР и шпионския му сателит НРБ. Българският вариант гласеше, че бдителните другари заловили американския шпионин, който се крие сред публиката на постановката “Антигона” в Софийската опера, благодарение на факта, че всички посетители спят, но врагът никога не спи. Поради което се разкрил и така го спипали.
По-смешна, според мен – и със сигурност по-актуална като аналогия с т.н. шпионски скандал у нас, е съветската версия. Според нея американците година след година спускали с парашут в дълбините на Русия най-добрите си шпиони, но те веднага бивали разпознавани от населението и предавани на милицията.
Най-накрая глупавите американци наточили най-големия ас сред шпионите си, говорещ без акцент на простонародно руско наречие със съответния регионален акцент, но още щом си отворил устата да поздрави първия срещнат колхозник колхозникът му отвърнал, че няма да разговаря с него, защото е американски шпионин. На учудването на американеца как е познал, той пояснил: “у нас негри не живеят”.
Както се вижда, имаше и правилни в идеологическо отношение подигравки срещу предполагаемо тъпите американци, а не само майтап с абсурдизмите на социализмите.
За съжаление, вместо да дадат доказателство за сериозно противопоставяне на руската хибридна война в България, нашите власти дадоха повод за насмешка, “залавяйки” отявлен дългогодишен явен агент на руското влияние у нас, който ужасно се гордее със своята всеотдайна служба на московските интереси. Не че е незаслужено каквото и да било санкциониране на ръководителя на най-голямата русофилска организация в света, бореща са да прокарва влиянието на чуждата държава, (според Решетников Национално движение “Русофили” няма аналог нийде другаде на земята по своята масовост). Но е смехотворна логиката на безнадеждно закъснялото обвинение срещу него и организацията, буйстваща демонстративно и неограничено за разпалване на русофилщината у нас в рамките на новооткрития от Кремъл “многополюсен свят” (евфемизъм за завърналото се руско величие от съветски тип, прокламирано от идеолозите на “руския свят” от режима на Путин, чиито мантри тукашните папагали повтарят в захлас) .
По горната (анти)логика да бъдат разхождани пред публиката с белезници гордите с националното си движение (в източна посока – обратно на националния ни интерес с цел да бъде противопоставена колкото е възможно по-голяма част от вътрешно разпокъсаната България на своя западен избор), трябва да бъдат навързани на дълга верига от “три синджира роби”. А конвоирането на колоната от окованите за национално предателство да бъде поверена на охранителната фирма ИПОН, начело с нейния създател Бойко Борисов. След което вкупом да бъдат заведени на подсъдимата скамейка и да получат присъдата да се срамуват до края на живота си без право на помилване.
Буйстващите русофили у нас надигнаха глава след сигнала за тяхната пълна мобилизация, последвала управлението на правителството на Иван Костов. Цитирал съм го да казва в интервю за книгата “Течна дружба” през 2011 г., че срещу него и семейството е била задействана цялата руска агентура в България. Така се изрази – агентура.
Причината? Неговото правителство се одързости да прогони през лятото на 2000 г. група “руско говорещи” граждани за дейности, несъвместими с националната ни сигурност. А през пролетта на следващата година дори смая познавачите на българската история по света с първото групово прогонване на щатни руски шпиони с дипломатически паспорти от България, откакто тя е окупирана от Червената армия през септември 1944 г.
Харесват ли го или не, но на Костов никой не му оспорва премислените приказки. Не би употребил израза “мобилизация на цялата руска агентура в България”, ако не е било така.
И кой беше поставен но ключова позиция на маршируващата полицейско-прокурорска враждебност срещу извършителя на най-голямото посегателство в историята на (пост)съветско-българските неравнопоставени отношения. Някой явен борец за руското влияние, като Николай Малинов и компания ли? Нищо подобно. За върховен полицай в тази обстановка беше издигнат изваденият от добре прикритото нищо в биографията му охранител на Тодор Живков. За добре свършена работа след това беше монтиран и покрай Симеон Сакскобргготски. За да се учи да управлява, както самият Борисов споделя не веднъж с гордост. Тази част от най-сакрално премълчаваната си биография се опитва да препере днес той с препарат, който се пеняви, но само ще избели ореола на накиснатия Малинов и световната му по своето значение за Кремъл организация.
Междувременно в България вилнеят военизирани проруски банди. Напомнят нещото, което русофилът Драган Цанков описва в края на 19 век определя като шайки (в позитивния за него смисъл на думата) в прошенията си за пари. Проси рубли от Азиатския департамент на руското външно министерство, за да финансира печатната пропагандна и русофилските шайки за антибългарската им дейност.
Тези шайки, също както останалите русофилски сдружения на българска земя, не се крият особено. Тренират бойни действия под инструкциите на руско говорещи офицери. Видя се например от документален филм, заснет на българска територия от германска телевизия. Но дори и когато се крият с маски трябва да си зададем въпроса защо го правят – не е ли това доказателство, че си дават сметка за престъпната си дейност?
И докато на втори план онези с униформите и руските инструктори все пак стоят някъде зад кадър из дебрите на Странджа и други подобни полигони, в центъра на София отдавна триумфално се побратимяват “леви и десни” на проруски принцип. Толерирани са подстрекателски от властта, която открито делегира в челните редици на московската пета колона видни свои представители, включително пребиваващи на ул. “Московска”, начело с несменяемата кметица, почетената със “Самарски кръст” от Кремъл Фандъкова. “Мероприятията” им се рекламират от сайтовете им, някои от които не си правят труда да се обозначат с поредното неутрално название, а открито се представят за русофилски. http://rusofili.bg/покана-за-честване-на-националния-пра/
Така че, положението у нас е (почти) като в съветския виц – всеки местен текезесар знае кои са най-видимите руските агенти за влияние, но с тази основна разлика спрямо съветския виц, че тъкмо противниците им в редиците на българите са обявени за “негри” (маргинали, както се изразяваше посланик Юрий Исаков, насъсквайки глутницата) и са преследвани със заплахи за живота им.
А в Русия, както се вижда от репликата на автор, като Виталий Портников (в превод на Васил Костадинов за ivo.bg) се намират хумористи, които да осмеят “подвига” на българските власти с арестуването на един човек в България, което напомня на съветското филмово посмешище Щирлиц. Той се разхождал в щаба на Хитлер с болшевишка будьоновка и ленински орден, но се чудил как там го разпознават като съветски чекист.
Щирлиц с будьоновка
Виталий Портников
Фактът, че Николай Малинов, председател на движение „Русофили“, беше задържан за шпионаж, изглежда като политически анекдот. Интересно, какво са мислели българските правоохранителни органи за русофилското движение до ареста на Малинов? Какво мислят в другите държави за разните русофили, подвизаващи се там? За финансираните от Москва дружества на сънародници, вестници и други ентусиасти, занимаващи се основно с промяна на геополитическия курс на своите държави, пране на руски пари и други подобни дейности.
Разбира се, ако Москва действаше за постигане на целите си с помощта на русофобски движения, би изглеждало много по-елегантно и би изисквало, ако не полицейски, то поне интелектуални усилия. Но Кремъл винаги е обожавал клетвите за вярност. Първо, човек се подписва с кръвта си, че е русофил, след това го запознават с Малофеев и му дават пари и важни указания.
Присъствието на „православния олигарх“ Константин Малофеев също е доста предвидимо. Малофеев е инструктиран да култивира славяните, както Пригожин (личен слуга на Путин, известен в Русия като негов готвач , посветен в тайните на кухнята му и натоварен да ръководи “най-деликатните” мисии на своя господар в страната и в чужбина – бел. ИИ) култивира африканците.
Това са аристократите на Путин: на теб Донбас, на теб Централно африканската република, забогатявайте! В смисъл, развийте конструктивни отношения с братята и приятелите. Затова българските специални служби дори няма нужда да търсят Малофеев в схемата за подпомагане и пране на пари. Има русофили, има и Малофеев. Е, ако се окаже, че Пригожин помага на българските русофили, бих могъл да напиша цяла аналитична статия за промяната в баланса на силите сред “стражите” на Путин. Но Пригожин не е там, неговото меню – също. Вместо аналитична статия отново ще се получи шега.
Шега, добре позната на всички нас, в която Щирлиц, надянал будьоновка и Ленински орден, се разхожда в бункера на Хитлер и се изненадва, че го смятат за съветски шпионин. Прилича на шега, но руските специални служби, всъщност, работят точно по този начин с русофилите. И всеки, който твърди, че в живота ни няма да има нещо по-смешно от интервюто на Симонян с шпионите от Солсбъри, ще бъде опровергаван многократно (става дума за легендарното по своята неадекватност телевизионно интервю на журналистката Симонян с двама осветени като руски шпиони отровители на сем. Скрипал във Великобритания, с което тя на практика потвърди тяхната безпомощност да отрекат принадлежността си към тайните служби – бел. ИИ).
