Непрозрачната подкрепа на Доган и Пеевски за Борисов свежда до минимум предвидимостта
© Георги Кожухаров
По повод първата година от мандата на третия кабинет на Бойко Борисов „Дневник“ потърси мнението на политолога Даниел Смилов за управлението.
Как бихте характеризирали първата година на правителството?
– Година на бавно развитие в резултат и на голям късмет. Измеренията на късмета – съвпадение на външни и случайни фактори – са следните:
1) Добрата перспектива пред еврозоната ни дърпа силно напред икономически.
2) Бизнес договореностите между основните коалиционни партньори – ГЕРБ и Обединените патриоти (с ДПС зад кадър) – не са се разпаднали, въпреки напреженията по отделни теми (Русия, ЧЕЗ, Банско, тютюнопушене и т.н.) 3) Няма фалирала финансова институция заради наливането на спестяванията на хората в бизнес проектите на върхушката (макар че нямаме твърди гаранции, че подобни лоши практики са напълно елиминирани след фалита на КТБ).
4) Председателството на Съвета на ЕС създава ПР чадър над правителството с аргумента да не се изложим пред чужденците.
Късметът е и за правителството, и за страната – в крайна сметка (макар на зигзаг и много бавно) вървим напред.
Същевременно обаче отново се развиваме под възможностите и далеч под необходимото, за да стане България в близко бъдеще силно привлекателна за бизнес и добро място за живеене.
Шуробаджанащината и корупцията по високите етажи са неформална протекционистка политика срещу големи, стратегически инвеститори. Това дава възможност на местни политико-икономически групировки да монополизират медии, държавни поръчки, да превръщат държавните органи в бухалки срещу конкуренцията и опонентите си.
Прехвалената антикорупционна политика все повече се превръща в чадър за върхушката и показна разправа с неудобни и опоненти. Желязната статистика, според която корумпираните са изключително сред опозицията и критиците на правителството, е факт въпреки скандали с управляващи и висши магистрати като „Хасково“, „Цумгейт“, „суджук гейт“ и др. Т.е. неформалното срастване между върха на управлението, върха на наказателното преследване и определени бизнес и медийни империи си се възпроизвежда необезпокоявано.
С други думи, говорим за „пленена“, „захваната“ държава. Неин символ е КТБ аферата, която беше окончателно заметена под килима с едно многотомно обвинение срещу върха на айсберга – кухите фирми на Цветан Василев. Но къде са отишли в крайна сметка парите (4 милиарда лева) и кои са виновните лица по цялата верига май никога няма да узнаем. Нито пък сериозно се разследват действията на регулаторите (БНБ, КФН и т.н.), на службите и прокуратурата, които доведоха до разрастването и фалита на КТБ.
От политическа гледна точка повечето от държавните служители, които трябваше да предотвратяват катастрофата КТБ, не само не бяха санкционирани, но бяха преназначени на същите или нови постове. И за венец България днес не иска да стане член на банковия съюз на ЕС – очевидно поради страх от допълнителен външен контрол над сфера, която е ключова за срастналостта между бизнес и политика.
В обобщение, вървим напред, но поради сериозни дефекти в управлението ходът е болезнено бавен. А и членството в „Шенген“ и еврозоната остават отложени за вбъдеще.
Как оценявате външната политика на кабинета и на поддържащата го коалиция?
– Няма една външна политика на България – всъщност те са най-малко две. Първата е про-европейска и тя е успешна. В нейните рамки поставихме въпроса за Западните Балкани по неочаквано ефективен начин в дневния ред на ЕС. ЕК реагира адекватно и по този въпрос има движение – ще започнат преговори с Македония и Албания, споменаха се ориентировъчни дати за присъединяване на нашите западни съседи. България действа конструктивно и при изглаждането на противоречията между тях. Дадохме добър пример с Македония и като цяло Борисов стои добре в комуникацията между региона и ЕС.
Позитивна е и ролята ни в преговорите с Турция – там правим възможното в една изключително трудна ситуация. Ясно е, че южният ни съсед се отдалечава сериозно от демокрацията и членството в ЕС, но въпреки това трябва да се договаряме с него по много въпроси, като сигурност и миграция, например.
Втората външна политика на България е по отношение на Русия. Докато на Балканите действаме заедно с партньорите и от името на ЕС, към Москва експериментираме със сепаративни действия, целта на които е спорна и неясна. Случаят „Скрипал“ ни направи изолирано малцинство в ЕС. Президентът Радев реши да придаде на тази маргинализирана позиция по-позитивен статус с военния термин „авангард“ на ЕС спрямо Русия. Но проблемът е, че изглеждаме по-скоро като забравен руски ариергард в ЕС.
Като оставим „Скрипал“ настрана, сгрешена е цялостната идея, че с Русия ще постигнем по-добри условия по икономически проекти, като се самоизолираме в ЕС и действаме сепаративно спрямо Москва. Енергийната ситуация ясно показва, че когато договаряме сами условия с Москва, плащаме за газ два пъти по-висока цена от Германия.
В този смисъл българският интерес е от общи действия на ЕС по отношение на Русия, а не сепаратизъм и преговори на парче. В резултат на подобни преговори за един необоснован проект като АЕЦ „Белене“ продължаваме да плащаме милиарди за нищо – или по-точно за „гьол“ по израза на Борисов.
Тази втора външна политика спрямо Русия се подкрепя и от президента Радев, и от БСП. Нейни говорители са коалиционни партньори на ГЕРБ – Сидеров на първо място. Борисов не би я формулирал като сепаратизъм, но по същество тя е такава. Проблемът е, че не е полезна за страната.
Колко стабилно е управлението, на каква цена и колко може да продължи тази стабилност?
– Когато много от успехите се дължат на късмет, за голяма стабилност и предвидимост не може да се говори – следващата година може да е различна и стомната да се счупи. ГЕРБ инвестира много в своята патриотична патерица – ОП. В резултат обаче речникът и говоренето на национал-популизма съвсем се нормализираха.
БСП се радикализира и стана по-радикална в някои отношения от „Атака“. На фона на тази надпревара Марешки удари всички в земята с призив за референдум за излизане от НАТО. Т.е. ГЕРБ в крайна сметка наля тонове вода в мелницата на едно ново, „патриотично“ мнозинство БСП-ВМРО-„Атака“-„Воля“, което почти се материализира около дебатите за Истанбулската конвенция.
Не случайно Борисов определи и нейното отхвърляне като най-голям провал на годината – това не само беше срамен акт, но и показа нестабилността и случайността на самата управляваща коалиция. Тя лесно може да бъде подменена с друг формат.
Трусове могат да дойдат и от неясната роля на ДПС в управлението. Официално и публично ДПС е опозиция, но в лично качество и чрез медиите си Доган и Пеевски подкрепят Борисов. Тъй като очевидно не става дума за публични и идеологически причини за тази подкрепа, тя би трябвало да е обоснована от лични и непрозрачни за обществото мотиви.
Тъй като не знаем какви са те, можем само да гадаем дали те стабилизират или клатят управлението. Но със сигурност свеждат до минимум предвидимостта.
И накрая, присъствието на „Атака“ във властта след „личните“ изяви на Сидеров в Крим е скандал. Дали „Атака“ може да бъде демонтирана, като се запази управлението, е интересен инженерен въпрос, който вероятно ще се обостри към края на нашето ротационно председателство.
