Оптимистично за проклятието да живеем в интересно китайско време
В интересно време живеем. Китайско. В този смисъл се сбъдва китайското проклятие “да живееш в интересно време”. Може би това са искали да кажат онези гадатели, които са пророкували, че “жълтите” един ден ще превземат света?
Поне така изглежда на пръв поглед заради факта, че се преобърна животът на милиарди хора ( без преувеличение, в Индия в извънредна ситуация живият повече от 1,3 милиарда души). Но, при трезво оглеждане назад можем само да се радваме, че световната китайска пандемия ни се случва именно при днешното ниво на развитие на технологиите, които ни правят толкова информирани и реагиращи на мерките по (само)защита, колкото нямаше как да бъдем в епохата преди масовия достъп до световната мрежа интернет.
Ами мобилните телефони, които само преди четвърт век бяха символ на висок матеирален статут, демонстрират само от малцина в България и недостъпен за масовия потребител? Днес с това устройство за денонощна масова комуникация с целия свят са снабдени и най-бедните хора у нас, включително някои от бездомните между тях.
И още нещо, човечеството се намира във върховата фаза на развитието на науката. Никога в рамките на 6 хиляди години човешка цивилизация не е имало подобна фокусирана научна мобилизация, катлизирана от изкуствения интелект на компютрите.
В момента в една и съща посока трескаво (!) работят хиляди и хиляди високо квалифицирани търсачи на решението на задачата за противопоставяне на китайския вирус, който е по-опасен от подобните вируси само с това, че е непознат. Ще го опознаят и победят в рекордни за подобни пандемии случаи – а средствата, отделяни за целта са практически неограничени. Богатите ( държави, личности), вечно подозирани в егоизъм ( често пъти не без основание) не се скъпят. Плащат и даряват и заради себе си.
Подобна оптимистична прогноза, според която пандемията ще бъде овладяна скоро, щеше да бъде немислима само преди едно поколение, когато главното действащо лице на това поле щеше да бъде онази с косата.
Не всяка човешка дейност, свързана с публичността, е в упадък в момента. Цъфти в мутирал вид политиката. Когато политици ви говорят за мерките им и загрижеността ( искрена този път, защото и тях ги лови заразата), знаете по логика и придубита имунна резистентност и без да сте специалисти по политическа вирусология, че те си мислят за техните си политически ползи и загуби.
Политиците не са непременно лоши хора. Не всички. Но са политици. И да не си мислят за политиката в момент на криза би било противоестествено. Ето защо, доколкото още не са наложили забрана над мисленето на глас, политическите коментатори също имат право да (ги) коментират.
Каква е диагнозата на заболяването в българската политика в момента?
На първо място се набива на очи, че дългото въздържание от самохвалство след първоначалния уплах сред управляващите започва да избива в обичайните нива на биене в гърдите. Нащите власти са избрали сравнението с това как другаде се справят или провалят засега в борбата с китайския грип, за да изпъкнат целите в бяло пред своите избиратели. Един разумен човек не се хвали насред война, че е оцелял, но пък кой казва, че нашите управници са разумни? Те са политици и нищо политическо не им е чуждо.
Ако имаше кой да ги посъветва да проявят малко търпение и смирение, трябваше да им каже, че преди рекапитулцията не бива да се хвалят, че у нас смъртните случаи са малко в сравнение с по-развити държави. Защото още не сме достигнали върха и преди да сме го изкачили е просто глупаво да се обявяваме за покорители. Ако си спомняте само преди около месец главният рефрен беше “ у нас няма заразени”- докато мечката вече играеше в двора на “съседите”. Самодоволството обаче се оказа “малко” прибързано.
Че страховете на политиците са политически, освен чисто човешки,е разбираемо. Няма как да ги заподозрем, че не мислят за своето професионално бъдеще. А на хоризонта се задават избори. Парламентарни и президентски. Вирусната вихрушка пренареди физиономите на показ от телевизионните екрани и вече се очертава поне едно ново лице, което от раз би спечелило към днешна дата и едните и другите избори в държавата, в която вождизмът е обичайно явление.
Лицето този път не се казва Бойко Борисов, макар той да възкръсна, за разлика от “потъналия” внезапно в тресавището на новините Иван Гешев, сред най-показваните по телевизора кандидати за продължаваща политическа слава. И без да ни го съобщават статистиците, всички регистрираме, че главният говорител на правителството в противопоставянето на заразата генерал Мутафчийски върви по стъпките на младия Борисов, когато изгря звездата му на борец с престъпността. Дано само резултатът от това ново генералско говорене да не е подобен на бурния разцвет на смъртността между бългаски бизнесмени и прононсирани бандити именно по времето, когато Борисов беше символ на държавното противодествие срещу бандитската саморазправа.
На война, като на война. Румен Радев, съперникът на Борисов в политиката, предприе ответен ход едновременно срещу премиера и неговия подчинен с генералския мундир, оспорвайки тяхната политика на строги ограничения на мерките, от които страдат милионите заседнали по домовете си българи.
Само лицемерите и наивниците могат да видят в този ход бащинска загриженост, а не политика, продиктувана от желанието на Радев да бъде алтернатива. Интересно, ако Борисов и компания бяха избрали шведския ( грипен) вариант на минимални рестрикции в придвижването и общуването между хората в условията на пандемията, дали Радев щеше да връхлети като един Ф 16 срещу тях с обратната теза и да поиска цялата строгост на държавата да се стовари върху главите на гражданите, за да ги предпази от правителственото нехайство?
Очевидно е, че Радев този път не изразява чисто московска теза. Защото самата Москва вече не крие тревогата си от китайската зараза и въвежда все по-строги мерки на територията на една 6-та от планетарната суша. За сметка на това откровените подражатели на кремълската политика вият срещу Европейския съюз, изкарват го едва ли не виновен за пандемията, давайки за пример виновния за нея Китай как се бил справил с проблема, както и Русия, която помага на пострадалата Италия.
Така е в глутницата. Според руската поговорка ако искаш да си с тях, трябва да виеш като тях.
