От най-големия световен побойник Путлер се превърна в “момче за бой”
Изборът на противник в една война понякога е като с родителите. Тях не можеш да си избереш. Или поне не можеш да създадеш от своята мишена във войната онова, което ти се иска да бъде той.
С такъв феномен се сблъскват руските агресори в Украйна, за която имаха доста различна представа като враг от реалната картина. Путлер се подведе не само по явно фалшивите доклади на прехвалените руски разузнавателни служби, но най-вече по собствената си пропаганда, базира на досегашен лесен опит със слаби противници на бойното поле.
За онези едва няколко хиляди чеченци в Грозни (и в още два от общо трите градове в Чечня) не можеше да се каже, че са били “слаб противник” през 1999-2000 година, но асиметрията между бруталната огнева мощ на постсъветската армия и възможностите за съпротива на шепата чеченски партизани все пак предреши смазващата победа на руската армия.
Тя не се поколеба да изпълни заповедта на новоназначения за премиер Путин да сломи на всяка цена чеченската отбрана. Срина до основи столицата Грозни и това очевидно се хареса на победителя, който повтаря същия метод за водене на война в Украйна днес.
Закичи се с лаврите на покорител на един едномилионен народ, устоял на руските атаки цели 8 години (а и на повече от 200 години на борба за независимост от Русия), докато се намери достатъчно брутален “пълководец”, който безогледно да прегази с военния руски валяк миниатюрната Чечня.
Западът, който не искаше да види Русия отново унижена, бедна и зависеща от хуманитарната западна помощ и дестабилизарана, си затвори очите тогава. Кремълското джудже тържествуваше и започна да се готви за нови подобни подвизи. Нападна и малка Грузия осем години по-късно. Откъсна от нея Южна Осетия. Просто защото можеше да го направи. “Позна”, че и този път ще му се размине хулиганското поведение на международния терен.
Последва третата по ред наглост на полковника от КГБ. Окупирането на Крим през 2014 година. Разпали и конфликта в Донбас сякаш за да провери докъде още може да отиде в предизвикването на международния ред. Но през 2022 година настъпи най-после в Украйна мотиката (греблото на руски).
Путлер беше свикнал да издевателства военно над слаби противници. В Сирия това се видя особено грозно по начина, по който използваше въздушните си сили срещу противник, безпомощен да го спре поради липсата на противовъздушна отбрана. Беше като побой над вързан човек.
Всичко това създаде самочувствието на руския “пълководец”, че е непобедим. Сега му се налага да се чуди как да се измъкне от капана на войната, която разпали, но нито може да я спечели, нито знае как да я прекрати без това да се превърне в политическо самоубийство за него.
Припомням известните факти за това как се стигна до положението Русия да нападне 44 милионната Украйна, най-голямата държава в Европа, с риск да отегча добре осведомените читатели. Трябваше да изброя горното, за да отбележа долното: пълното падение на Русия в ролята на агресор и военнопрестъпник, който беше придобил фалшивото самочувствие на непобедим след серия от нападения срещу слаби противници.
При цялото си дефинитивно превъзходство във всички видове оръжия над Украйна, днес Русия продължава да се разпорежда предимно по море, но и там очакванията са пътуващите към украинската армия британски ракети Харпун да отнемат руското предимство, както вече се случи с бронираните дивизии, с които Русия плашеше цяла Европа от десетилетия.
Оказа се, че западните военни технологии промениха в ръцете на мотивираните украинци правилата на играта и то на много скъпа за Русия цена и на символично ниска за украинската отбрана.
Отчаянието на руското командване от невъзможността да сломи уж многократно по-слабата украинска армия се вижда от серията тактически и стратегически грешки, някои от които тъпо повтаряше – например с прословутите упорити опити да бъде превзета Чернобаевка.- броих ги до 14 на брой, завършващи всеки път с разгрод на руските нападатели.
Залповият огън с реактивни установки по жилищни райони и дъждът от руски ракети срещу украински градове показаха не само руската безцеремонност, но и са самопризнание, че нашествениците не могат да се справят с реалната украинска военна съпротива, залагайки на терора над населението.
Вълните от танкове, пращани по откритите пътища на Украйна да атакуват без покритие от пехотата срещу украинските засади, станаха друга запазена марка на руския военен провал.
Катастрофалните загуби на бронирана техника в сблъсъка с превъзхождащите ги западни противотанкови оръжия вероятно ще накарат военните стратези по света да преосмислят изцяло бъдещето на страховитите на вид, но силно уязвими и скъпи машини. Лондон вече обяви, че обмисля спирането на производството танкове.
Военните от цял свят се учат днес от руските грешки и от украинските успехи. Това което, искам да кажа с всичко това, е, че Путлер си въобразяваше, че ще демонстрира пред целия свят руското военно превъзходство, но се получи обратното: неговата армия се превърна в “момче за бой”, върху което украинските бойци и западните технологии се упражняват, преподавайки открит урок на световната сцена що е то съвременна война.
Днес “малките” държави Швеция и Финландия изобщо не му се стряскат. Вървят с бързи стъпки към НАТО против волята му. Побойникът е все така опасен за световния мир, особено с ядрените си оръжия, но на него вече се гледа повече с презрение, отколко със страх.
НА КАРИКАТУРАТА: Путин към Финландия: “не ме провокирай”
