Политическият живот на българите
...Достоен за внимание е пат¬риотизмът на българите. В те¬чение на векове българинът бе¬ше ниско оценяван от всичките си съседи, но това не попречи на изблика на неговото национално самосъзнание. Проникването на това чувство в масите беше най-голямото тържество на българското движение през пос¬ледните двадесет години преди Освобождението. Тая любов към Отечеството се придружа¬ва от невъзмутим оптимизъм. Един млад народ, като младия човек, дълбоко вярва в своето щастие и в своето бъдеще. Как¬то у всички малки народи с нов политически живот, и тук съ-ществува голяма чувствителност спрямо чуждестранните съждения: всяко неодобрение причинява двойна скръб, всяка похвала - двойна радост.
Темпераментът на български¬те политици и чиновници е под¬вижен, но между тях има отдел¬ни ленивци. Те с лекота, без спе¬циална подготовка, усвояват различни служебни клонове, на¬последък и железопътния, пове¬чето са проницателни наблюда¬тели на хората и в мъчни мо¬менти запазват твърдо чувство на обязаност. Импровизираната Сръбска война се сполучи, защо¬то всеки, от министър и начал¬ник на щаб до последния селянин, който караше припаси, изпълни точно своята длъжност. (...)
Една твърде разпространена черта обаче е завистта, продукт на първобитно материално със¬тояние и голямо препятствие на обществения живот; много доб¬ри неща не сполучват, защото един другиго не подкрепят или из недоброжелателство развалят. Не е добре даже да хвалиш един българин в печатни съчинения: то му създава врагове. Към това се присъединяват, както в целия Левант, у много личности непостоянство, недостатък в правдолюбие и наклонност към изопача¬ване и преувеличаване.
Сърдечно пулсиращият живот на Изтока не търпи никаква твърда устойчивост в една по¬литическа посока. Впечатления¬та не са тъй дълбоки, както у нас. Обикновеният политик в тия земи с леко сърце променя своето положение и мнозина зна¬чителни мъже в кратко време без мъка опитаха цял един ред степени на промени на фронта. В края на царуването на Алек¬сандър I може да се види как не¬говите бивши върли противници се явяват като най-предани при¬върженици, а някои от неговите подпори и приятели са между противниците му или поне меж¬ду равнодушните. Главните вра¬гове на генералите Соболев и Каулбарс през 1882-83 в Народ¬ното събрание днес са руски привърженици. С повърхността на впечатленията се свързва и сла¬бата интензивност на полити¬ческата памет. Политикът тук е погълнат от настоящето и не мисли надалеч, нито пък охотно гледа напред или озърта назад. Произвожда се впечатление ка¬то че ли малцина съзнават на¬пълно исполинското следствие на промените в продължение на 15 години от Митхад паша до принц Кобургский. Инак личната памет на българина е почти по-силна от нашата, защото изобщо природният човек превъзхож¬да в това културния човек, кой¬то е навикнал да си служи с пе¬чат и перо.
В нравите господства още пъл¬на борба между подражанието на чуждоземното и домашното на¬родно. Семейният живот е редо¬вен и благонравен; повечето хора се женят твърде рано. Както навред на Юг, много се живее на улицата и се разисква по разход¬ките. Гостиничен живот, какъв¬то има в страната, гдето пият бира, тук липсва; за това пък твърде са оживени кафенетата с високи разговори и свойствената на мястото адска врява. Повече¬то събрания стават вечер в час¬тните къщи или семеен кръг с чай и папироси. Приказват за днешните събития, исторически спомени из последните времена, местности, народни обичаи, лич¬ности и пр. При това българи¬нът проявява добър разказочен талант, което е свойствено на всички народи по тия земи. (...)
В София и по-големите градо¬ве се забелязват много безпътства. Местните вестници често се оплакват срещу развалеността, която произтича от литанието за служби, срещу по¬литически и градски интриги, необичта към умствени заня¬тия и разваления живот. (...)
Във вътрешната политика владеят най-ожесточени парти¬зански злоби, всякакъв род ин¬триги, които виреят на Изток. София е истински котел на ве¬щици; който е имал случай да проживее няколко години в ту¬кашното политическо общес¬тво, той през целия си живот ще чувства кошмар при спомена за тая отровна готварница. При това често се разпростра¬няват най-невероятни полити¬чески и полуполитически клюки. Чужденецът чува хиляди най-ло¬ши неща за отделни българи от самите българи и после бавно открива, че всъщност хората не са толкова лоши, както взаимно се представят, заслепе¬ни от завист и партизанска страст. Непредубедена оценка на туземни таланти, особено на политически противници, е из¬ключение. Главатарите на пар-тиите нерядко имат лична ом¬раза един срещу друг. Оттук бързото овехтяване на полити¬ческите величия и забележител¬ното явление, че хора, които из¬вестно време са се наслаждава¬ли на най-голямо уважение, пак бърже ниско се сгромолясват от своя пиедестал. Мнозина ду¬шат постоянно тайни планове и намерения; аз познавам дори личности, които предпочитат да четат между редовете, не¬жели самите редове.
Политическите страсти са от голяма глъбина и сила. В пър¬вите времена състоянието на обществото правеше на хлад¬нокръвния наблюдател впечат¬ление на всеобщо възбуждение на нервите. Във възбудените времена, като през сесиите на Народното събрание, много хо¬ра дотолкова потъват в тоя партизански живот, че за нищо друго не могат да мислят и го¬ворят; за непосветените дори цялата реч на някои личности звучи като пустословието на някой развълнуван глупец. Тия страсти помрачават съждения¬та и чувството за справедли¬вост. Тия, които са на власт, се мъчат да унищожат политичес¬ките си противници, дори да разрушат доброто, направено от тях, и да ги оставят без хляб.
Партиите вече имат своята история. Техните зачатки се на¬мират във времето преди Осво¬бождението. Те са повечето пос¬ледователи на политически во¬дители, нежели на политически програми. Неразделни останаха само немногобройните консерва¬тори; голямата либерална пар¬тия лека-полека се раздели на че¬тири групи... Животът на партиите е оживен. В къщите на водителите се намира голям са¬лон с множество столове; там често се събират неговите пос¬ледователи и разпалено се препи- рат до полунощ. В малките гра¬дове заседават бюра или коми¬тети на партиите, преимущес-твено за изборите. В кръга на една или друга партия често по¬падат и чужденци, това е става¬ло с князе, с руси, с дипломати и с пътуващи писатели. (...)
Обикновено изборите се пред¬хождат от шумни митинги, публични събрания, агитации, обнародване на политически брошури, всевъзможни „отворе¬ни писма" и пр. Всичко това е насочено в повечето случаи про¬тив отделни личности.
В Народното събрание човек слуша само прения, които се из¬раждат в кавги - и всички въп¬роси там решава не справедли¬востта, а мнозинството, с кое¬то разполага правителството. В събранието правителството може да прокара всичко, какво¬то поиска, понеже мнозинство¬то е на негова страна. (...)
Не беззначителен фактор е българската журналистика... Дълго време печатът беше съв¬сем свободен, но сега се намира под строг съдебен контрол. Оба¬че – без всякаква предварителна цензура. В големите вестници уводните статии много често и по мисъл, и по стил не отстъ¬пят на най-добрите иностранни вестници, та и повечето поли¬тически водители са добри жур¬налисти. В дребните статии грубостите не съставляват из¬ключение. За дебелашкото бъл¬гарско чувство журналното при¬личие е блудкаво и престорено, неговото гърло е навикнало на лютиви приправи. Дребните местни вестници често пъти показват невероятна умствена нищета и във висока степен ефимерните юмористически вес¬тници изваждат на бял свят невъобразими нелепости.
Константин Иречек (1854 – 1918) пристига в София през 1879 г. и става главен секретар на новосъздаденото Министерство на народното просвещение. През 1881–1882 г., по време на Режима на пълномощията, оглавява министерството в правителството на Казимир Ернрот и правителството без министър-председател. По-късно е председател на Учебния съвет при министерството и директор на Народната библиотека. Той е един от инициаторите за възобновяването на дейността на Българското книжовно дружество в София и от 1884 г. е негов редовен член. Извършва няколко обиколки из страната с научна цел. През 1884 г. Константин Иречек се връща в Прага, където става професор по всеобща история в Карловия университет. От 1893 година до смъртта си е професор по история на славянските народи във Виенския университет. Откъсът е от първата част на книгата му „Княжество България“, озаглавена „Българска държава“. Преводът е на Екатерина Каравелова (1899 г.)
Публикация на Гласове.ком
Константин ИРЕЧЕК
