Многократно съм се натъквал на пренебрежителни твърдения за това колко ненужно е да се вглеждаме, фиксиране и т.н. върху миналото. Трябвало да гледаме в бъдещето и да прескочим неприятните спомени. Нищо, че падналите гащи със скъсания ластик причиняват освен друго и неудобството да се придвижваш. Към препоръчваното бъдеще.
По време на избори и във връзка с годишнини разни политици се кланят на разни паметници. Тези дни в Пекин президентът Си Дзинпин отдаде почит на своя предшественик Мао Дзедун, като посети лично спиртосаните му останки на площад Тянанмън във връзка с годишнината от създаването на републиката.
Това е същият площад, на който през юни 1989 г. беше смазана с танкове китайската версия на съветското отваряне към света, за да бъде приложен след това така успешно моделът на капитализма с комунистическо лице, който е толкова на сърце и на нашите носталгици по комунизма, обявяващи го шизофренично в същото време за “несъстоял” се, а не за провален.
За разлика от други завоалирани жестове, поклоните пред паметниците не се нуждаят от сложно тълкуване. Както е тръгнало да реставрират мита за величието на СССР и в Русия скоро ще коленичат пак пред Сталин, а мумията на Ленин, вместо да бъде премахната – каквито гласове се чуваха и дори биваха подкрепяни от национал – монархисти, ще си застане в центъра на реставрираните съветски ритуали.
Азиатските и евразийските империи тачат мъчителите на милиони хора. Важното за евразийците е, че техните бащи на нацията създали самочувствието им на велики държави или спомогнали те да бъдат преведи през мъчителни кризи. И в днешна Турция на автократа Ердоган, който налага реислямизация на обществото, се запазва култът към светския националист Кемал Ататюрк. Какво от това, че е свързан с някакъв си геноцид над арменците и клането на поне 1 милион от тях!
Когато сме критични към подобни азиатщини обаче трябва да сме справедливи и в оценката за нас. Днес сме горди да бъдем европейци, но явно сме пострадали от евразийските окупации и сме прихванали техния маниер да съдим за историята “на парче”, както ни изнася според политическите си пристрастия.
Първи европейци се пишем, но тачим руски генерали, виновни за извършени зверства срещу хиляди европейци в други страни под знамето на руската империя. Като Йосиф Гурко, военнопрестъпник в Полша и военен герой за нас. За охраняваните от властите тук съветски монументални жалони на робството ни, да не говорим…
Като става дума за освободената от Гурко София е интересно да се отбележи, че този двоен стандарт към чужди благодетели не се отнася за някои ключови за нашата истроия европейски фигури, като Бисмарк. На личната намеса на германския кайзер по време на Берлинския конгрес дължим факта, че малкото по онова време градче остава в пределите на Княжество в България и така му се открива славния път да стане столица на възраждаща се България.
Да сте видели паметник на Бисмарк от благодарните софиянци ( или от “благодарния български народ” за всичките му застъпничества, запазили и Варна за България пак на същия конгрес)?
Как не! Кой да се застъпи? Германофилите и да ги има, се крият и подобно на всички българи, предпочитащи Запада през Изтока и през ум не им минава да си направят шумни филски организации, да организират масови сборища със знамена на чужди държави, обявявайки се по този повод за най-големите български патриоти.
А за паметник на американския президент Томас Удроу Уилсън, спасил от пълно разпокъсване и унищожение България на Парижката мирна конференция през 1919 г., борил се дори за оставане в пределите на България на Беломорска Тракия и Южна Добруджа, разроилите н хранилката на консерватизма националисти и дума не обелват.
За социалистите е ясно защо – защото са социалисти. Сами си го казаха чрез една обяснителна за неразбралите този факт книжка. А афиширащите се като националисти нашенци защо си траят? Ами защото и те като социалистите са русофили и щом обичат Русия мразят всичко американско по дефиниция. Освен доларите в собствения джоб.
В днешна София започва битка за кметското кресло, разпределянето на огромния за българските мащаби бюджет и съдбата на съответните партии, заставащи зад своите кандидати. Най-добрата идея, която хрумва за начало на тази кампания в щабните глави на организаторите на двете най-напористи претендентки за крайната победа е да разпънат шатри край НДК.
Казваше се “Людмила Живкова”, ама кой да ти обръща внимание на такива детайли, след като Корнелия Нинова, подкрепящата днес Мая Манолова, заведе на поклонение в Правец на паметника на баща й цялото свое ръководно обкръжение.
Не, НДК, гордостта на гордите от построеното в миналото, явно не можем да си позволим с лекота да “бутнем”. Но можеше този паметник на социалистическата власт, концентрирана в ръцете на управляващото семейство Живкови, можеше поне да бъде обозначен или поне да не бъде ползван като декор на приемствеността и проекцията в бъдещето.
Да ползваш залите му, по липса на алтернатива, е разбираемо. Но и площадите ли са малко, та да избереш тъкмо на фона на паметника на едноличното началство на културата от времето на дикттурата да си разпъваш рекламните шатри?
Чингис Хан е имал навика да прави предложение на обсадените градове. Първият ден разпъвал бяла шатра като обещание да пощади жителите, ако се предадат. На втория ден предложението вече оставало само за жените и децата, което показвал чрез червена шатра. След това опвал черната. Всички ще отидете под ножа, означавало това за нещастниците, отказали да с подчинят.
Да се надяваме сините шатри на арх. Борислав Игнатов да посочат алтернатива.
