Самозапалването: последният жест на безнадеждност
В края на март 2012 г. 27-годишният Ямфел Йеши се самозапали в знак на протест срещу посещението на китайския президент Ху Дзинтао в Индия
53-годишен мъж се самозапали днес в сградата на община Раднево, област Стара Загора, съобщи БГНЕС. Секунди преди да посегне на живота си, мъжът казал на кмета, че "е отчаян от живота и от социалното си положение". Портиерката в общината опитала да го разубеди, но той се самозапалил. Пострадалият е настанен със 71 на сто изгаряния в специализираната клиника в Пловдив. На 20 февруари Пламен Горанов се самозапали пред общината във Варна. Той е в медикаментозна кома и на командно дишане в реанимацията на Военноморската болница.
Защо хората прибягват до този отчаян акт?
В средата на февруари във Франция за по-малко от 48 часа двама безработни се самозапалиха, като единият от тях почина. Други двама французи - ученик в Ла Рошел и бездомник в Бон, също опитаха да сложат край на дните си чрез огъня, но им попречиха. През октомври 2011 г. преподавателка от Безие се самозапали пред ужасените си ученици, а на следващия ден почина в болница от раните си. На 13 февруари 2013 г. кабинетът на Далай Лама преброи 100-тния случай на самозапалване от 2009 г. насам в знак на протест срещу китайската администрация в Тибет.
Самозапалването е едновременно жест на „протест и саможертва, към който се прибягва, когато човек смята, че няма други начини, за да бъде чут”. Последният вик на безнадеждност.
Пред погледа на всички: повечето самоубийци решават да направят това публично. Това е желание да покажеш пред свидетелите на сцената и чрез тях на цялото общество болката от това, което ти се случва, обяснява френският историк Мишел Вовел, автор на множество трудове върху смъртта.
В Китай през 2009 г. почти 100 тибетци опитаха да се самоубият чрез огън, за да протестират срещу опеката на Пекин над тяхната земя и репресията срещу тяхната религия и култура. Повечето от тях починаха от изгарянията си, но не успяха да огънат режима.
Други самозапалили се са се превърнали в мъченици, а историята помни техния жест. През януари 1969 г. студентът Ян Палах се самозапали в Прага на Вацлавския площад , за да протестира срещу съветското нашествие в родната си Чехословакия. 21-годишният младеж почина няколко дни по-късно и се превърна в емблема на Пражката пролет. 20 години по-късно споменът за него беше в основата на демонстрациите срещу комунистическия режим.
Друга революция, друга икона: през декември 2010 г. смъртта след самозапалване на Мохамед Буазизи, която възпламени целия Тунис. Той се самоуби пред околийското управление в родния си град Сиди Бузид, за да протестира срещу конфискацията на стоката му от властите.
За какво става дума? Краен акт на протест? Режисиране на собствената смърт? Мъченичество? Историкът Мишел Вовел се връща към корените на това явление в интервю за „Поан”.
- Откъде идва жертвоприношението чрез огън?
- Това не е западна практика. Съществува типология на самоубийствата, която съответства на много различни наследства. В някои страни се бесят, в други се хвърлят в кладенеца. Констатираме, разбира се, пространствени, времеви различия, също така в зависимост от пола. За огъня има много стари свидетелства. В древността кремацията става истински модел, референция. При Омир, благодарение на огъня, Херкулес успява да предаде тялото на Ангиус на неговия баща и така да изпълни обещанието си. Тук има едно героично измерение, но въпреки това смъртта чрез огън не намира подражатели.
- А големите мъченици в историята, като Жана д’Арк например?
- С Жана д’Арк, с Ян Хус също – чешкия теолог реформатор, смятан за предшественик на протестанството и осъден да бъде изгорен на кладата през 1415 г. – си даваме сметка, че това, което преди е могло да се възприема като героично, може да бъде изживяно като мъчение. Но това, което дълбоко ще промени нещата, са големите географски открития и всички тези разкази, предадени от пътешествениците и антрополозите. Интрига, екзотизъм... Чрез трудовете на Жак-Анри Бернарден дьо Сен-Пиер научихме например значението на жертвоприношението satî. Защо тези индийски жени се хвърлят в кладата, в която кремират съпрузите им? Просто за да не свършат в ръцете на враговете. Тяхната смърт е благородна по друг начин. И тази практика съществува и днес!
- Кога нашето общество преоткри жертвоприношението чрез огън?
- Съвсем наскоро. Мисля например за източните общества, в който самоубийството е последното средство, за да бъдеш чут. Многобройните самозапалвания по време на Арабската пролет добре илюстрират това. Днес този феномен видимо се усилва. Когато ръководех Института по история на революцията, веднъж при мен дойде един изследовател. Той беше сляп и искаше да сподели, че се чувства преследван, че пречат на повишението му в Националния център за научни изследвания (CNRS). Накрая ми довери: „Ако това продължи, ще се самозапаля”. Бях поразен, слисан. Но трябва да призная, не без съжаление, че тази практика чисто и просто се разпространи.
- Каква е причината за това според вас?
- В нашето общество липсва чуваемост. Индивидуализмът затвори всеки в себе си, единственият начин да огласиш ефикасно своята болка е чрез сензационното. А в днешната гама на индивидуалните протестни актове жертвоприношението чрез огън си остава най-зрелищното. Това предполага също еволюция в отношението ни към тялото. В нашите общества, които отказват даряването на органи, където тялото е цар, върховен и неприкосновен, унищожаването чрез огъня се възприема като най-голямото посегателство. Това е атака към целостта на тялото.
- Все пак има и други начини да се посегне на тяло в знак на протест. Гладната стачка например.
- Това е вярно. Става дума за приношение на своя живот като знак, явление, което е преминало от колективния протест а ла Зола към един по-урегулиран, по-институционализиран акт. Мисля, че голямата разлика е в това, че гладната стачка предизвиква състрадание. Жертвоприношението поражда повече ужас, идеята за красивата смърт. Героична в смисъла, в който са я разбирали в древността.
По материали от "Поан" и "Нувел Обсерватьор"
Превод от френски: Галя Дачкова
