10 ЯНУАРИ 1990 г. – Началникът на Първо главно управление (разузнаването) на Държавна сигурност ген. Владимир Тодоров изисква от архива на разузнаването 10-томната разработка срещу убития през 1978 г. в Лондон писател Георги Марков.
Цветя за Георги Марков на паметника му в София, издигнат през 2014 г. благодарение на инициативата и финансовата подкрепа на българския емигрант в САЩ д-р Георги Лазаров | Фотограф: Христо Христов, desebg.com.
Написано от Христо Христов
На 11 септември 1978 г., преди 43 години, в лондонската болница „Сейнт Джеймс” издъхва българският писател и критик на комунистическия режим в България и персонално на диктатора Тодор Живков Георги Марков.
Италианският паспорт на Франческо Гулино – агент „ПИКАДИЛИ“ на Държавна сигурност и другите му фалшиви български и швейцарски паспорти в агентурното му досие в ДС, както и медалите, които е получил от комунистическия режим. Гулино е единственият официално заподозрян за убийството на писателя Георги Марков през 1978 г.
"Ако България и Съветският съюз воюват, ние на коя страна трябва да се бием?"
Цялото събрание стихна. Дори да нямаше отговор, самото задаване на въпроса беше достатъчно. Лекторът се опули напред, взря се в момчето с подозрението, че насреща има явен провокатор, но като видя бистрите, невинни очи, отправени към него, се смути и каза, че такъв въпрос изобщо не може да съществува, тъй като България и СССР не могат никога да воюват един срещу друг, защото представляват едно и също.
Преди около 38 години Георги Марков разглежда интересен проблем, който и днес не е намерил решение може би защото и тогава и сега ни управляват комунисти ... По онова време онези, които ги возеха в мерцедесите и чайките, а днес шофьорите им и пазачите им ...
А проблемът е бил и е как за първи път в своята история, в години на мир, а според властта - и години на небивало щастие, българският народ започна да намалява.
„Какво представлява комунистическата голяма правда? Не е ли тя недвусмислен превод на закона на джунглата: „Всеки има право толкова, колкото е силен“?“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век.
