Троянски кон ли е Юлия?
Николай Флоров
За любителите на френската култура и език в България Юлия Кръстева и Цветан Тодоров са едни от примерите за успешно присаждане на Запад. Годините обаче минават и много хора както на Запад, така и в България не си дават сметка (или не обръщат внимание) как те са успели да прескочат желязната завеса – възможно най-желязната за цялата история на България. Вече на преклонна възраст, Кръстева обръща носталгичен поглед и към отечеството си – тя вече гостува в България в 2014 година.
Източниците за появата на Кръстева (както и на Тодоров) са доста лаконични и се изчерпват само с нещо от сорта: «…Тя се премества в Париж като стипендиант, където живее и досега…» И толкоз. (В българската уикипедия за нея се казва, че в 1966 година заминава да учи във Франция като стипендиант на френското правителство!!!) За Тодоров се казва че «емигрира».
Психоаналитик, лингвист, академик, философ и структуралист – Юлия Кръстева е безспорен успех на Запад с много горещи почитатели. В биографичните данни за нея може да прочетете следното: «Уникалният произход на Кръстева, жена-чужденец, работеща в доминираните от мъже интелектуални кръгове на Франция, е главния двигател за нейната работа в семиотиката и свързаните с нея въпроси».
Можем само да уважаваме изключителната амбиция на една сливенска провинциалка да стигне до Париж и да го превземе, въпреки известната ксенофобия на французите.
Когато в 1965 година тя заминава за Париж, в България царува Тодор Живков, най-мракобесническата диктаторска фигура за следвоенния период на страната. Границите са затворени и всеки, дръзнал да ги прекрачи, получава куршум или затвор. Като за пред света, в София има пет кафенета, половината от клиентелата на които са ченгета.
Известното «разпускане» след ревизията на сталинизма и култа към личността в доклада на Хрушчов вече приключва. Започва ново затягане на гайките и огромна анти-западна кампания за защита на «нашия социалистически начин на живот», въпреки че в България няма и повей от опозиция.
«Лютите чушки» на Радой Ралин още не са се появили (книгата ще излезе в 1968) и Радой Ралин ще почне да се чуди как да връзва двата края и да храни децата си.
Ченгетата на Държавна Сигурност са повсеместни, а интелектуалците са от сорта «Другарю Живков, дори и вие не можете да ми забраните да ви обичам!»
Солженицин още не е изнесъл ръкописа на «Архипелаг Гулаг» – това ще стане на следващата година с помощта на негов естонски приятел от затвора и американския посланик.
Знае ли къде отива това ентусиазирано момиче на двайсет и две-три години, очевидно семейно възпитано в преклонение към френската цивилизация: баща й е описан като теолог, а майка й като учителка, и двамата с огромна роля в изграждането на миража за Франция във въображението на дъщеря им. Като теолог обаче баща й звучи приемливо само за западния наивник; за българската Държавна Сигурност той е «реакционен буржоазен елемент», кой знае как отървал кожата след 9 септември 1944.
ФРАНЦИЯ НА ВСЯКА ЦЕНА
Да излезеш на Запад от Българията на Тодор Живков означава или да си ченге, или да минеш през тънката цедилка на Държавна Сигурност, или да си дете на комунистически големец, тоест да си комунистически помазаник. В краен случай може да си и комсомолец с изключителни заслуги и доверие. Такива обикновено пътуват на Запад с предупреждение «на никого да не казват за пътуването».
Бруталната безкомпромисност на комунистическия тоталитаризъм и неговата Държавна Сигурност изключва промушване между капките, тоест да направи изключение за Юлия. За да минеш през ситото на ДС се иска не само талант, но и заслуги. Да направиш компромис със съвестта си и да им служиш беше точно това, което те искаха. Това беше техния начин да смачкат достойнството у човека. Това прави и Юлия, сътрудника и преводача на няколко елитни партийни издания и активистка към ЦК на Комсомола.
СТРАНЕН ГЛАГОЛ: ТЯ СЕ «ПРЕМЕСТВА»
В каква страна попада нашто момиче, изключителния франкофил Юлия Кръстева?
Още на следващата 1966 на 11 март Шарл Де Гол обявява, че френския военен контингент ще бъде изтеглен от НАТО и че френските бази на организацията ще бъдат затворени в период на една година. Нещо повече, през юни Де Гол заминава на посещение в Съветския съюз и в същия месец Франция напуска НАТО. Само месеци по-късно Франция и Съветския съюз подписват договор за сътрудничество в ядрените изследвания.
За НАТО това е звучен шамар, но той не изненадва никого: Франция отдавна е известна като любим пропаганден терен за съветския сталинизъм. Москва особено добре познава неизживяния комплекс на французите от подчинената им роля на второстепенен съюзник във войната. Тя обаче познава много добре и страстта на френския интелектуален елит към дъвчене на марксизма с претенции за идеологически лидер на Западна Европа, подкрепен със солидна доза антиамериканизъм и неподозиращ до каква степен е манипулиран от сталинското КГБ. За тая Франция казват още (като доста горчив майтап), че е единствената комунистическа страна в Европа!
В такава среда, нарочно или не, попада Юлия Кръстева и в такава среда тя намира съпруга си, с когото участва в демонстрациите на «прогресивната» френска общественост. Според речника на Държавна Сигурност тя е, меко казано, «невъзвращенец», ако не «родоотстъпник» или «политически бежанец», но не и емигрант, който «се премества» или «напуска» – такива категории в Държавна Сигурност няма.
В 1968, или само три години след нейното пристигане, Франция е разтърсена от демонстрации, стачки и сблъсъци с полицията на милиони работници и студенти. Мирише на революция. Де Гол дори напуска тайно президентството и търси убежище в една военна база в Германия за известно време. Цялата патардия обаче се оказва фалшива и раздута проява на традиционното френско левичарство – на изборите Де Гол печели с множество. Така разтревоженото френско гражданство, тоест буржоазия, си казва думата.
В същата 1968 година френските любители на марксизма получават допълнителен шамар за отрезвяване от Пражката пролет: от социалистическия рай на Източна Европа започва да мирише много лошо – съветските танкове задушават безцеремонно свободата на словото в Чехословакия и опита й за «социализъм с човешко лице».
Последен от всички европейски компартии, френският комунизъм започва бавно да разбира на кого служи.
Днес Юлия старее и милее за родното си място повече, отколкото преди. Речника на ЦК на Комсомола отдавна е забравен, а комунистите, с чиято дейност тя е все още неясно замесена, днес са това, което винаги са били – престъпници, но с малка разлика, че вече са публично признати. Дори и нейната въжделена Франция вече не е същата: тя отдавна се е обърнала към солидното си колониално минало като удобен приют след идейните си лутания.
https://kafeneto.wordpress.com/
До тук всичко изглеждаше, дори и съмнително, но горе-долу нормално, ако не беше новината от 2013 година че Юлия Кръстева е присъствала на сбирка (workshop), организиран във Франция от … Ирина Бокова!
Може ли Юлия Кръстева «невъзвращенката», «родоотстъпницата», да не знае коя е Ирина Бокова? Може ли тя да не знае, че бащата на тази мастита, моделирана по московски комунистка е човека, отговорен за смачканата по комунистически свобода на словото под диктатурата на Тодор Живков? С каква семиотика и психоанализа тя може да оправдае присъствието си на такава сбирка и връзките си с тази възпитаничка на Москва?
Нещо повече – госпожа Кръстева беше сред тридесетината френски левичари, подписали призив за избирането на Ирина Бокова за генерален секретар на ООН!
Неволно летят мисли за троянския кон Юлия, така успешно внедрен във Франция! А как бих искал някой да ме опровергае!
