Троянският кон на Русия Копейкин помпа мускули, но матушката няма да може да го изтегли от блатото, в което самата тя затъва
Историята на български преход от от(к)ровен комунизъм към трайно заразената от неговите метастази българска демокрация може да бъде разказана според това коя партия с каква антидемократична кауза успява ако не да яхне парламента, то поне да се намърда там и да пречи с каквото може на българската модернизация и европеизация.
България беше единствената бивша съветска европейска колония, в която нереформираната комунистическа партия уж напусна властта, допускайки конкуренция на политическото поле, за да се завърна на власт чрез избори.
Постигна го чрез подклаждане на реваншизма и носталгията по току-що проваления “най-справедлив строй”. И чрез изборни фалшификации, които обаче не бяха оборени от лидера на опозицията Желю Желев и от международните наблюдатели, за които беше по-важно “да не се лее кръв” (както в Румъния, например, където КГБ също беше организатор на преврата срещу местния диктатор, но го постигна с помощта на оръжието).
Като казвам КГБ, имам предвид буквално.Съветският посланик Виктор Шарапов, надзиравал отстраняването на амортизирания съветския васал Тодор Живков, нямаше търпение да се похвали публично, че в качеството си на генерал от КГБ е допринесъл за налагането на перестройката в България. Москва държеше да сме й благодарни за освобождаването от нейния верен режим. Беше перверзно, но типично за империята, която изисква(ше) от нас 45 години да сме й благодарни за 9 септември и вечно да сме на колене заради 3 март. Наред беше да се наведем благодарно и за 10 ноември.
Този задунайски данайски дар предопредели целия ни по-нататъшен преход. Московските дарители ни снабдиха с регулировчика по пътя ни към Европа ДПС (на руски ДПС е същото, което на българи е КАТ). Трябваше да минат почти три десетилетия, за да се види, че за ДПС няма по-важен приоритет от това да се сложи на Русия.
Обяснявах това от години, но доказателствата станаха видни за всички едва, когато гръмна заложена руска мина при скандалното прогонване на лидера на партията Лютви Местан от председателския пост заради негово изказване в полза на правото на Турция да свали руски самолет през ноември 2015 година.
“Добросъседските” отношения в Росенец между морските сараи на Доган и съседния им руски монополист “Лукойл”, ключов играч в българската икономика (политика, нали не се съмнявате!), само наляха бензин в огъня на “предположенията”, че нашата “турска” работа си е руска по произход.
Успехът на царския абордаж, с който Симеон превзе българския парламент през юни 2001 година, се случи само година след триумфалното възкачване на Путин на руския трон. Съвпадение? Не мисля. Задачата пред дългогодишния изгнаник беше да изгони от властта в България непослушния от московска гледна точка Иван Костов.
Кобургът не си цапа лично ръцете, но службите превърнаха в ад живота на провинилия се пред Кремъл бивш български премиер. На мой въпрос за една от книгите ми Иван Костов отвърна, че цялата руска агентура е била пусната по петите му.
Задачата е била толкова важна за изпълнение, че и без да се налага от парламентарната аритметика царската (контра)атака обедини под крилото на двуглавия имперски интерес БСП и ДПС в името на върховната кремълска кауза българският път към Европа да минава под руски надзор. “Тройната коалиция” ще остане паметна като уникален случай в историята, когато в една държава е управлявал монархо-социализъм с евразийско одобрение.
Вярна на своя навик да сменя троянските коне в движение, Москва вкара резервния си играч Борисов. Най-напред го пусна да тренира на хиподрума като кмет на София и главен секретар на МВР, а след това го остави да вършее еднолично в България цели три мандата. Не го пощади за последна употреба. Впрегна го да изоре руския “Турски поток”, необходим на Путин като стратегически резерв(оар) за европейски милиарди за нуждите на агресията му срещу Украйна. Употреби го и го изостави.
Матушката има навика да си сменя играчите на български терен с по някой юмрук в мутрата за изтрезняване от заблудата, че са незаменими. Както в случая с омръзналия на всички Сидеров. Незнаен до момента едър рашист заби кроше в лицето на Сидеров насред София в присъствието на полиция и телевизионни камери. И той постепенно залезе, обраствайки имиджово с някое и друго осъждане за хулиганство по решение на българския съд.
За отстраняването на токсичния със своето преиграване Бойко Методиевич обаче се искаше друг тип юмрук. Генералски. И той се намери. Намериха го, казано по-точно. Справи се отлично в тази “генералска битка” и като гледам си е взел поука да внимава откъде ще дойде следващия юмрук- този път за неговото подменяне при нужда.
Мускули помпа Копейкин (виж снимката). Зае мястото в парламента на ударения Сидеров. Подобно на патриотарите от антуража на тов. Методиевич той яхна страховете на хората в момент на криза. Неговите подобия от предишната патриотарска вълна осребриха опасенията от мигрантската вълна.
Новият троянски кон на Кремъл употреби конска доза лъжи и манипулации, размахвайки плашилото на спринцовката (кое дете не се бои от нея, а “деца на природата” у нас има доста). Така прескочи прага на парламента с коня шарколия (не е заради шарката, срещу нея ваксинирането е легитимно, признаваше той).
Пандемията обаче отмина и плашилото на спринцовката вече не работи. Нашият Андрешко се вкопчи в полата на матушката си, убеден, че тя няма да го остави насред блатото, а ще тегли каруцата му напред.
Изглежда успява на този етап, но вече се озърта с какво още да й угоди. И ето че на хоризонта грее присъединяването на България към еврозоната. Какъв късмет за Копейкин – все едно , че нов китайски вирус ни заплашва!
Има обаче нещо, което не е предвидил и не са му разказали от Москва. Русия предстои да фалира. Тогава юмрукът за неговото отстраняване може да се окаже друг. Ще си говорим пак…
