Защо му трябваше на проф. Тачков да се връща

Има някакъв зловещ исторически трагизъм в историята с почти изядения от бездомни кучета проф. Ботьо Тачков.

Преди 50 години репресивният апарат на комунизма пробвал да смаже духа му. В наши дни една от рожбите на посткомунистическия преход уврежда тежко тялото му.

Защото кучешкият проблем е типична рожба на българския преход.

Проблеми, блокирани с десетилетия, заметени в ъгъла от политиците, изведнъж изскачат озъбени и хапят. Посткомунистическият преход не обича нито едно живо същество, но най-жесток е към най-беззащитните - деца, старци, жени. Случилото се с професора може да се случи всеки ден на всеки беззащитен. Хулигани да пребият ученик до училището. Или разбойници да нападнат старец за 100 лева.

Преходът е жесток дори към самите бездомни кучета, които често умират изтезавани.

Когато няма правила, единственото правило е, че по-силният изяжда по-слабия - това е нашият преход. Разправяха ни, че преходът бил свършил. Шменти капели! Кучетата си лаят, керванът си върви, а хората, които обичат животните (и изобщо природата), не се усещат как други, които усвояват едни пари, потриват ръце доволно зад тях.

Та проф. Тачков емигрирал в Америка, започнал от нулата и стигнал до Колумбийския университет и Уолстрийт. В Америка да си self made man (човек, постигнал всичко сам), е добродетел. За посткомунистическия преход да си self made men, е порок, достоен за наказание.

Защо му е трябвало на проф. Тачков да се върне в България. Носталгията е силно и красиво чувство, обаче... от Уолстрийт е безопасно да се върнеш в България само като финансов министър, не като пенсионер. Може би професорът е станал жертва на оптическата измама на прехода. Преди няколко години, когато той се е върнал, България отдалече е изглеждала добре. Членка на Европейския съюз.

Няколко години поред икономически растеж. Бум на кредитирането и строителството. Това на повърхността, а отвътре - надупчено като швейцарско сирене. Някои дупки са буквално такива - по пътищата, по сградите. Други са в морала на законодателна, изпълнителна, съдебна власт (ама нали в политиката нямало морал).

Дупки в законите, демографски изкривявания, дупки в индустрията. Ями в енергетиката. Една от тях - АЕЦ “Белене”, започнаха да я обезвреждат, но има още. Сива дупка в икономиката. Дупки в доходите, в шофьорския манталитет ("Що да намалявам на пешеходна пътека?!"), дупки в образованието, дупки в Студентския град...

Това е нашият преход - нищо не е такова, каквото изглежда. Има една привидност, филмов декор. Голямата правда се разминава с малката. Голямата правда е, че Русия ни намалява газа. В същото време в семейната сметка газът поскъпва. Или - на макрониво ще развиваме културен туризъм.

Знаете ли колко конференции, стратегии, презентации в чужбина изтекоха в канала само с едно съобщение в световната мрежа, че в столицата на България бездомни кучета са нахапали свирепо възрастен мъж? Който не знае къде е България, ще реши, че е някъде в Централна Африка.

Историята на проф. Тачков до един момент прилича на американската мечта.

После - на българска антиутопия. Холивуд би могъл да направи разтърсващ филм за трагизма на епохата. Когато преходът у нас свърши, и българското кино ще започне да произвежда такива филми.

Когато преходът у нас свърши, всеки възрастен човек ще се чувства сигурен, че здравеопазването и социалните служби няма да го оставят да умре като куче, че никой няма да го нападне вкъщи и че глутници кучета няма да го сръфат на улицата.

Юри Велев

24 часа