Зеленски ни съобщи, че можем да прекратим позора
...
На 6 юли 2023 година на няколко пъти бях на около два метра от Володимир Зеленски. Вече знаех, че по света солидни политици и депутати го възприемат като рок звезда; помня кадрите от посрещането в британския парламент и в американския Сенат, напомнящи за „Битълмания“. Трябваше обаче аз да се доближа до него, за да разбера защо този човек е така възприеман.
Зеленски е олицетворение на надеждата. Всеки народ, вероятно, има някаква собствена стара надежда, затрупана под пепелищата на някакъв по-скорошен позор. Появата на Зеленски при съответния народ разпалва тази негова надежда. В душите на американците Зеленски може би разпали надеждата, че могат да преодолеят позора на „ерата Тръмп“. У англичаните, че имат силите да изплуват от провинциализма, довел до Брекзит.
През целия ден на 6 юли, още преди да кацне в София, Зеленски разпалваше надеждата, че ние, българите, можем да преодолеем позора на това, да бъдем толкова дълги години управлявани от бандити и от руска прислуга, които освен това през цялото това време ни се подиграваха, че ги търпим.
Това бяха тъмни години на унижение, в които България се превърна в посмешище и срам на международната арена, а вътре в страната правителство след правителство демонстрираха, че дори да искат да свършат някаква работа не могат, поради липсата на елементарни умения и на базисна почтеност.
Зеленски е олицетворение на възможността да се живее без позор и без унижение. Този невисок, тихо и уважително говорещ човек се изправи срещу руската мечка – и я накара да започне да се оттегля обратно в миризливата си бърлога.
Междувременно, без да чака, започна да прочиства собствената си страна от корумпирани типове, по необходимост свързани с Кремъл. Неговото поведение е открит урок: щом аз, най-обикновеният човек мога, значи – всеки човек може; щом моят народ, живеещ в края на Европа може – значи всеки народ може.
Това послание кънтеше в българската политика от сутринта до вечерта на 6 юли. В парламента нормалните, проевропейски политици направиха за смях освирепелия путински слугинаж в лицето на БСП и Възраждане. Усукващите се покрай тях славитрифоновци окончателно придобиха плоския образ на карикатури от едновремешните съветски хумористични списания.
Чисто физиономически, българският парламент се раздели така, че човек с лекота да се ориентира в това, кой за какво се бори и кой какво достойнство има; същото разделение се очерта в редиците на ГЕРБ и ДПС, които в своята маса още не са сигурни дали, ако излязат от сянката на Кремъл, няма да бъдат изпепелени от светлината.
По-късно, по време на чакането в Националния исторически музей си приказвах с представителите на онези, които бяха победили в Народното събрание. Техните физиономии излъчваха онова, което те споделиха: че 6 юли е един добър ден за българската демокрация.
След тия разговори с хора, все пак доста по-млади от мен, се заговорих с набор. Отне ни около половин секунда да стигнем, на основата на дългия си житейски опит, до по-категоричен извод. Денят 6 юли не е просто добър ден. Това е исторически ден, в който България се прехвърли от коловоза, водещ към московските блата, към коловоза, водещ към цивилизацията.
„Тия младоци си мислят, че палачинката само е започнала да се обръща“, сподели колегата. „Не са наясно, че към сегашния момент, 17 часа и 14 минути, тя вече се е обърнала – нещо като пладне на 4 февруари 1997 година“.
После влезе Зеленски и около 200 човека в залата, включително политици, активно участвали в позора от последните години, буквално грейнаха. Спомниха си, че може да се живее без позор, в надежда и светлина.
Ако това беше целта на събирането на този тип хора именно в „слънчевата зала“ на НИМ – то тази цел беше постигната. Убеден съм, че всички присъстващи по някакъв начин взеха за себе си решението оттук нататък да бъдат поне малко като Зеленски и като неговия народ.
Дори само това събитие оправдава съществуването на точно това правителство, с всичките му компромиси (и аз силно искам едни двама министри да не са министри, но се смирявам). Представяте ли си подобно посещение на такъв човек да беше организирано от някое правителство на ГЕРБ? На Румен Радев? На Слави Трифонов?
След края на събитието в НИМ се върнах и пуснах запис на срещата Зеленски – Радев. Оказа се, че сторонниците на позора и на националното унижение, в лицето на Румен Радев и неговата свита, не са си губили времето. Дали са всичко от себе си да спрат надеждата и да удържат Републиката в зоната на мрака. Да съобщят на носителя на надеждата, че тук у нас надежда не щем. Че си искаме робството.
Разбира се, на тази среща се опозориха не украинците, а българите. „Стига“, каза Радев на човека – олицетворение на съпротивата срещу поробването, „с тази дума – Победа. Искам да чувам думата „мир““… Нямам думи, наистина.
Все едно някой англичанин, да речем, да бе цъфнал на Шипка в средата на август 1877 г. и да беше казал на нашите опълченци: „Стига повтаряли „победа“, „победа“… Борете се за мир!“.
Това, хора, е нашият, на българите позор. Това е онова, което Зеленски ни съобщи, че можем да прекратим. На следващата сутрин носителите на позора се прегрупираха за медийно контранастъпление – мислейки си, че сега, след като Зеленски вече го няма, българският народ може с лекота да бъде върнат в робското си състояние.
Няма как това да стане, обаче. Все едно на 5 февруари 1997 година да се бяхме върнали под крилото на Жан Виденов и Румен Гечев. Такива обратни завои не са възможни.
Трябваше да се появи Зеленски, за да вземем решението: стига живот в позор и в страх. Щом той и неговите хора могат – и ние можем.
От първия ден на войната беше ясно онова, което Зеленски напомни на днешния еквивалент на предателя, описан от Вазов: „Тоя мръсен червяк, тоя низък роб, тоз човек безстиден със ниско чело, пратен на земята не се знай защо“ – спирайки руснаците на своя територия, украинците се бият за нас.
Руснаците не са тук, защото украинците ги спряха там. Това беше ясно, но до преди малко българският отговор беше: да се снишим, да не ни обрули бурята. От това снишаване ни спаси лично Зеленски, когато дойде и без дори да го обясни с думи, го демонстрира в поведение: винаги има надежда. Тя зависи от нас. Ако решим – живеем свободно и достойно. Ако решим – живеем в страх и унижение.
Няма нищо срамно в това, външен човек да се окаже твой вдъхновител. В първите години на Втората световна война милиони хора в Европа, покорени от нацистите, са си казвали: „Щом го има Чърчил, има надежда“.
По време на Студената война, милиони младежи в Източна Европа, затиснати от ботуша на болшевиците, си казваха: „Щом някъде съществуват Елвис, Бийтълс, Цепелин – значи има надежда“.
Отдавна не се беше случвало външен човек да спасява българите от собствените им страхове. Случи се. Зеленски свърши тази работа и затова оттук нататък трябва да бъде мислен като част от българския пантеон на героите.
