Жабетата, демокрацията и др. Живков

Колкото по-софистицирани послания се стремят да изчоплят коментатори и анализатори от различни представители на протестиращото гражданство, толкова повече сякаш потъвам в стихийната еклектика на първичния политически хаос. Страх ме е накрая да не изкристализира някой тотално страничен резултат, примерно за изцяло мажоритарна изборна система. И няколко години да провеждаме опити с нея, докато улицата отново въстане, а ние се сетим: тц, и така не става...

Че по-мажоритарен избор

от Бойко Борисов имало ли е? Не се ли хвалеше той - магаре да посоча, и магаре ще изберат. Всъщност всичкият мажоритарен кредит беше струпан на едно място. Предназначен за един-единствен човек. Миналите избори бяха апотеоз на мажоритарното, триумф на Мажоритара! Народът посочи него. И толкоз. Каза просто и ясно: всичката власт - на тоз! И му даде право от своя страна да посочва когото си ще, понякога по чужд съвет, понякога по собствена хрумка и каприз, къде между два полета, къде с SMS, къде на пътен разклон... Накрая това право, но и задължение много силно му досади...

Моите притеснения са, че демокрацията ни е все още декор и перде. Притеснявам се, че на последните парламентарни избори огромната част от гласоподавателите хич и не щяха да знаят кой кой е в листата, на кое място е, с какви граждански доблести и професионални подвизи се е окичил в досегашния си съзнателен живот, та внимателно да изберат най-достойните и най-компетентните. Напротив, дори мажоритарните кандидати (а имаше такива, нали помните) бяха избрани де факто ан блок пак по същия, мегамажоритарен почин, да го наречем така: Не щем мажоритарняци, Мажоритар дайте нам!

Моят мил народ е с много висок праг на търпимост. Когато другаде въстават, загдето им увеличават възрастта на пенсиониране с година-две или им режат някоя социална надбавка, моят мил народ изпъшква глухо и отива да прави туршии и компоти. Той е търпелив и мъдър. Вдига се, когато е така притиснат до стената, че вече не знае това притиснатото той ли е все още, или вече е само тапет...Затова при протести като сегашния аз прочетох зад тях само една, затова пък стъписваща с отчаянието си фраза:

"Тоя живот така не мога повече да го бутам!"

Това прочетох. То е основното. То изкара хората. Поводът бяха електрическите сметки, съгласен, но имаше няколко зловещи индикации за бездната на социалното отчаяние, в която мнозина надничат, а някои просто и скачат в нея, закрили очи: кой с все семейството си като Кочо Чистеменски по време на Априлското въстание, кой - горящ като факла...

В енергията, клокочеща зад това отдавна назряващо спукване, има два основни вектора. Единият, които ми се ще да надделее, е векторът на компетентния граждански контрол над институциите, както и политическото освежаване на наличния политически пейзаж с млади и енергични лица, натрупали самочувствие в уличните протести. То нито е лесно, нито е необратимо. Но ако не се случи, тогава, с извинение, ще можем да се питаме "защо ручахме жабетата" продължително и унило.

Вторият вектор е като цяло такъв, че зад него ми се причува един характерен, глуховат, сраснал се с мене за десетилетия смях...

Вторият вектор е свързан с част от най-масовите лозунги, размахвани от протестиращите. От тези протестиращи, на които "така повече не мога да бутам тоя живот", им се е сторило недостатъчно. Защото някой ще вземе да ги попита: "А как тогава?" И те предварително нарисували на парчетата картон с ей такива неща: "Долу партиите!". Или "23 години геноцид!". Обърнете им внимание. Просто чувствам как от някаква трибуна в отвъдното един наш добре познат, възрастен гражданин с малко коса и характерен нос гръмко се смее, докато ги чете: "Хааа...Какво ви казвах аз, другари, а? А жабетата що ручахте, питам?"

23 години геноцид означава, че преди това е било стабилност. То си и беше, ама - хм, за нея ли се борим, а?

Долу партиите означава, че преди това е било както трябва. Щото тогаз партии нямаше.

Имаше една, но тя с главно "П",

не се брои като другите. Като притурим национализаторските проекторешения, смехът на другаря Живков си идва баш на мястото.

Демокрацията си беше неясна ценност през всички тези години, няма защо да се лъжем. Остана си такава. Демокрацията очевидно не е голяма ценност, ако не обезпечава възможности за видово и родово възпроизводство. Очевидно не е голяма ценност, ако социалните нишки са все по-скъсани, националното самочувствие - все по-уязвено, а икономическата перспектива - все по-асоциирана с еднопосочния билет.

И въпреки това, ако дълго не знаеш какво да я правиш, пустата демокрация или я подритваш, то рано или късно те разтоварват от нея, другарю. Това съм разбрал при кратките си исторически забежки. Лично аз не я давам лесно, дори леко гладен да съм.

Макар и само за да може всеки да пише на лозунга си каквото ще, даже велика глупост да е.

Бойко Ламбовски

Сега