А комунистите така обичаха Хемнигуей
Николай Флоров
Хемингуей – THE MACHO MAN! Първият превод на Ърнест Хемингуей се появява в България в шестдесетте години на миналия век. Сталинизмът още не е минал, макар че огромния паметник на Сталин в т.н. Парк на свободата е вече гътнат.
«Старецът и морето» започва да циркулира между жадните за малко западна литература софийски интелектуалци. Казано на модерен български, Хемингуей е «хит».
Началната реакция на комунистическите литературни критици е моментална: за вестник «Култура» старецът е бедния и експлоатиран кубински рибар, който води героична борба с капиталистическите акули.
Да се смееш ли, да плачеш ли! Скоро обаче българските критици разбират, че съветските им другари съвсем не критикуват автора и дори го обожават. Така разказ по разказ, книжка по книжка Хемингуей влиза стабилно в България. И не само влиза, но комунистическите литератори започват да го обожават – стила, диалозите, Ерих Мария Ремарк, боя с бикове, романтиката на интербригадистка Испания, безусловна любов под куршумите, лов на едър дивеч в Африка, лов на риба-меч (марлин) в Караибите и пъстърва в потоците на щата Айдахо. Много бакарди с кола, живее в Куба, ходи гол по гащи и пише прав на машината си… С две думи – дива романтика!
Обожаваха го, защото беше само част от въображението им, тоест това, което те не можеха да имат и не можеха да опитат – нещо отвъдно, далечно, непостижимо и… забранено.
И най-важното – така го виждаха и съветските другари – the macho man, човекът, който заместваше скопената им мъжественост, не беше щампован като реакционер, антикомунист или буржоа. С една дума, някой в партийния пантеон беше решил, че Хемингуей може да мине за безобиден и като писател за масите. Освен това се е срещал с Фидел Кастро да изрази симпатиите си към кубинската революция. Днес Фидел Кастро е червен боклук, а Куба пак се бори за свободата си.
Хемингуей си е това, с което са известни американците – хора на света, свободни да избират къде да живеят, да пишат за каквото искат, да мислят без да ги е страх и… да обичат живота. Като всеки свободен човек и той е бил достатъчно наивен да се среща на чашка коняк с Орлов, главния кагебист на Сталин в испанската гражданска война, човека, който ще завлече 500 тона испанско злато в Москва, което Испания никога няма да види. Същият този Орлов, после забягва в САЩ. Наивен или не, Хемингуей си беше Америка, затова съветските другари го обожаваха тайничко – Америка, която те не можеха да имат и не можеха да опитат, освен във въображението си – нещо отвъдно, далечно, непостижимо и…забранено!
––––––––––––––––––––––––-
ДОНЧО ЦОНЧЕВ – THE MACHO MAN
Писателят Дончо Цончев беше познат като бивш боксьор. Главест, басов глас, изправена стойка, малко нещо боксьорски нос и малко нещо женкар. Един-два несмели литературни опита с леки отклонения от партийната литературна догма бяха привлекли вниманието на партийната цензура и Дончо Цончев се озова в едно от издателствата като обещаващ автор – бяха му дали кокал. Така партията се грижеше превантивно за всеки обещаващ писател, за да не се изврати в партиен нихилизъм.
Бързият му възход видимо се беше отразил на самочувствието му – за провинциалист той беше доста по-усмихнат и непринуден и амбициозен, сякаш си казваше: «Никой не може да ме спре!». И това се виждаше от всички.
И така, един ден аз седя в хола на издателството и чакам Дончо за някакъв превод на разказ. Пред мен и леко встрани виждам полуотворената врата на главния редактор и от там чувам абсолютния му началнически тон: «…Ти знаеш, че това нещо не може да излезе така както е. Знаеш, че в тази страна има пролетарска диктатура (юмрук по масата) и ние в никакъв случай не можем да си позволим такива отклонения…»
Гласът на главния редактор е твърд и реже: «Ние сме говорили за това и ти го знаеш. Такава публикация няма да позволя. Няма какво повече да говорим. Повече няма да повтарям. Такива работи тук не може да се допускат…»
Поглеждам през полуотворената врата и виждам частично лицето на Дончо Цончев, зачервен, навел глава примирено и почти подчинено. Той мига и мълчи. От стойката и самочувствието му няма и следа – Дончо Цончев, the macho man!
