„Мотиви за кларинет“

Станислав Стратиев:

Българинът не признава диалога. Тази форма отсъства от всички сфери на живота му. Нескончаеми монолози, последвани от бурни ръкопляскания. И обесване на противната страна.

Това е българският диалог. Той въобще не дава думата на другия. Не го и изслушва. Слуша го, но не го чува. През това време му крои мярката.

Той нито за миг не допуска, че и някой друг може да е прав. Българският диалог са всъщност два огромни монолога, които завършват с прочутата фраза: „Като не щеш мира, на ти секира!“ И със самата секира.

Ние въобще не можем да си представим, че възможно да се води спокойно разговор, в който да се отстояват три или четири гледни точки и разговорът да свърши нормално. Тоест само със средни телесни повреди.

Ако някой се опита да отстоява своето, а не нашето мнение, ние пием вино от черепа му. Това ни е диалогът.

Монологичната форма е единствената форма, която властва на Балканите. Неслучайно големите драматурзи тук са рядкост. А Шекспир просто няма. И няма и да има.

Затова, ако има нещо гнило, то е в Дания. А тук всичко е свежо и прясно.

Затова и крал Лир полудява там, а тук властва щастливо и носи кърпените си чорапи до дълбока старост. Затова Хамлет там се съмнява, а тук вярва безрезервно. Затова и Ричард там дава кралството за един кон, а тука даваме кон за кокошка.

По същата причина тука удушаваме всичко – без разлика дали е Дездемона, или не, стига да е прекрасно и различно от нас.

1997 г.